неделя, 28 май 2017 г.

Сбогом, Богдан!


 Днес стават два месеца, откакто красивото и гордо пони-жребец Богданчо, стана жертва на големия единак.
 Животът в дивата природа понякога е суров и непредвидим - вълкът също беше убит, а за нас остана един голям урок.
 Благодарим ви, волни души и на добър път в безкрая!

В тяхна  памет публикувам тук първия си разказ/преразказ, озаглавен "Сбогом, Богдан!"
Богданчо, подарък на Алек от приятел, в деня в който пристигна в "Happy Horses" 28.07.2014


С Изида...винаги двама, винаги
сладката муцунка е само за заблуда,
 ритна и ухапа неедин!

С възлюбената му Изида, похапват овес
Усамотени в далечината с Изида гледат залеза. Снимката е направена 4 дни преди да загине.



В Разказа на Любо, публикуван в списание "Български ловец" и вдъхновил моя разказ, можете да откриете и другите гледни точки.
Любо със Сив, както той го е кръстил в разказа си. (снимката е от стената на Любо в мрежата)
Сбогом, Богдан!

  -Свиле, Богданчо го изяде вълк...
Въпреки, че беше 1ви април нито за секунда не си и помислих, че Колето си прави някаква шега. Интонацията му беше спокойна и чисто съобщителна, но като го погледнах внимателно в очите, го видях някак израстнал, както изглежда човек оцелял след катарзис.
 -А вълка…го застреляхме!
 Загледах се отново в очите му. Четях едновременно тъгата по изгубеното пони, но и съжалението му, заради смъртта на вълка. Въздъхна и сведе поглед надолу и когато отново го вдигна към мен, чертите му бяха омекнали, беше отпуснал рамене напред и цялото му тяло ми се извиняваше, че не е могъл да предотврати случилото се. Чувстваше вина, но и благодарност. Май и той осъзнаваше израстването, което първоначално бях забелязала у него. Видя сълзите, които бавно закапаха от очите ми и ме придърпа в уютната си прегръдка. Плачех и вдишвах дълбоко от аромата му сгушена в якето му. Обожавах този букет от миризми, съчетал утринта на горската поляна с пръхтящи волни коне и пушек от печката в балсам за сетивата ми, който мигом ми припомни, колко много ми беше липсвал Никола през изминалата седмица- след девет години заедно, най-дългото време прекарано разделени един от друг. 

Преди броени минути бяха приключили снимките на последните кадри за "Смени жената", тези за финала, с двете семейства около масата в ресторанта. 
Отпуснати на меките възглавници на дивана във фоайето на хотела, където ги заснехме, чакахме бусчето, което щеше да ни отведе у дома, при дечицата, които също много ми липсваха. Радвахме се на близостта си и мълчахме.
 Досмеша ме. До преди малко си мислех, колко само исках да свършва вече всичко това около предаването, за да си починем малко и животът да си потече отново по нормалному. Новината за мъртвото пони ме върна в действителността. И друг път ми се беше случвало да забравя, че животът, който бяхме избрали с Никола за семейството ни, нямаше как да бъде вкаран в никакви норми.

Той наруши мълчанието и ми заразказва.
Било третият ден от снимките. Събудил се уморен и в лошо натроение и тъкмо се опитвал да си спомни дали пък сънят му няма нещо общо с тъпото чувство, което изпитвал, когато си сетил, че му предстои поредният луд ден със снимачния екип и че е време да изпари и последната капка надежда, че "новата му жена" ще поеме поне малка част от моите ежедневни занимания и че днес отново, освен с обикновените му грижи по конете и строежа, ще трябва да се заеме изцяло и с домакинството и с децата. Решил при първа възможност да се обади на продуцентите и да потърси сметка за неизпълнените обещания, че животът му по време на снимките няма да се промени грам. Като краен вариант решил да пали към село Лозен и да си ме взима. Нямало да е толкова трудно да ме намери.

Събудил момчетата, сложил вода за кафе, на две, на три оправил из караваната, докато им помагал да се облекат и приготвят. Поне от днес го давали да бъде вече по-топло, щял да може да напредне малко и със строежа на къщата. Чул мотора от приближаващия “Голф” на Стефан, работника му от Ковачевци. Погледнал часовника- минавало вече 7:30, а от екипа ни вест, ни кост. А уж трябвало да заснемат воденето на Алек на училище. Стефан почукал на вратата на караваната да се обади, че слиза към строежа, придружавала го Индра, алабайката ни, и Колето забелязал по муцуната и драскотини. Веднага си припомнил как през нощта, докато спял дълбоко, чул Индра да лае някъде в далечината, и даже не знаел дали успял в просъница да отвори вратата на караваната и да й викне, или просто продължил съня си- толкова бил изморен. Драскотините не изглеждали сериозни и той не им обърнал особено внимание. Вместо това забързал да тръгва вече, че детето съвсем закъснявало. 

 През това време пристигнала колата с екипа и Албена. Решил да си го изкара на тях, така де- заради тях детето закъснява за училище, а те бавно заизмъквали техниката от колата, посръбвайки си кафе от картонени чаши. Понавикал им се малко, след това гневно ги попитал: “А моето кафе къде е?” Заизвинявали му се, че си носели чак от София от бензиностанцията и хън, мън..а той се ухилил и им казал “Нищо, аз пък съм направил голяма пълна кана за всички ви!”.
 Минавало осем, вече било все тая, колко ще закъснее Алек, ако въобще отиде днес на училище, когато видял тъмния силует на Стефан да се връща приведен по пътя. Приближавайки се, уловил особеното изражение на лицето му.
 -Понито е изядено, брат. Русото пони лежи еееей там надолу по хълма, изкормено от някакъв звяр. -казал той и занареждал подробности. 
 Качили се бързо на джипа и наистина на около 500 метра надолу намерили трупа. Богдан бил удушен, а коремната му кухина празна. Боже, какво ли нещо е успяло да го довлече толкова надалеч от стадото. Та той тежи поне 90кг!

 Първото нещо, което си помислил, било да се обади на Радост, тя пише дипломна работа за мечките и е част от глутницата с вълци на софийския зоопарк. Като имат да ги ваксинират и обезпаразитяват, пускат я нея с още едно момиче при глутницата и те, същински вълчици, се справят със задачата. Каквото и да бе убило Богдан, тя щеше да хвърли светлина по въпроса. 
“Моли се да е вълк!” -му казала и половин час по-късно, вече била в таксито в посока Ярема. Дошла, направила няколко снимки, позвънила на тоя, оня и пак казала: “Моли се да е вълк. Ако е единак, трябва да се убие. Те не ловуват дивеч, както когато са в глутницата, а търсят лесното и идват при хората. Ще се връща за още коне, а като нищо може да отмъкне и някое от децата посред бял ден от поляната!”

 Никола не искал и да чуе. Как така ще убива вълка? Та той не търсел отмъщение. Нали ние сме тези, които са влезли във вълчата територия, не обратното. Това са природни закономерности, няма как той да решава съдбата на вълка. Почнал да прозвънява местните хора, стигнал до шефа на ловната дружинка в района, който го шокирал още повече. “Ооо, този там ваш вълк ни е стар познайник! Поне две години тормози всички, изял е вече няколко кучета и ярета, има няма 30 разрешителни сме вадили за отстрелването му, даже още чакаме отговор от министерството за организираната хайка, която искаме да му подготвим, но той е много хитър- никой, никога не го е засичал, само на следите му попадаме. А това, което ти е казала приятелката ти, е вярно до последната дума. Благодари се, че понито е заминало, а не някое от децата. Така че, моето момче- късмет!”

 Колето бил вече съвсем объркан. Не знаел как да постъпи. След малко дошъл и Сандала, на когото той много вярва по всякакви въпроси свързани с дивата природа, който му казал, че е луд да убива вълка, по-добре да го хванат с капан. Дошли и други момчета, местни ловци, които са имали взимане даване с вълци в района, знаели за този, бил единак, неуловим като призрак…всички казвали едно и също- който го убие -ще да е голям късметлия. Трябвало да реши.

 Радост си била вече тръгнала, като преди това предложила да помогне като сготви една супа на децата.  Използвала това време, да обясни на Албена, моята “заместница”, от позицията на дипломиращ се скоро зоо-инженер, че бактериите и "мръсотията" в Природата, са далеч по-безопасни от тези в града- момент, успял да влезе в монтажа на излъчилото се две седмици по-късно предаване. 
Когато Никола най-сетне се решил да й звънне отново и да попита как да се свърже с приятеля й ловец, за когото тя му разказвала по-рано, тя само простичко казала “Той вече пътува към теб и като наближи ще ти се обади.”

 Евакуирал децата към апартаментчето в Железница, което бяхме наели за ползване през някои от по-студените мартенски нощи, както и за къпане и пране, на последния етаж на къщата на бъдещите ни кумове Боби и Галя. С тях отишъл и екипът на предаването, които заснели малко от обстановката горе в къщата, Албена купила по пътя някакво хапване за децата, преди да се прибере в хотела си в София, а те щяли да останат да спят долу при Боби и Галя. 

 Всичко след това минало много бързо. Никола се прибрал и заобсъждал ситуацията с двамата си работници и скоро дошъл Любо, ловецът. Момче на 20 години с джип, пълен с професионална техника - нощни и топлинни оптики, карабина и разрешително за отстрел на вълк, което успял да извади на път за насам. Заедно преместили трупа на Богданчо на двеста метра от караваната, така, че да му е в обсега, когато е вътре в нея. Разположил всичко на канапето и се заредил да чака пред отворения прозорец, загледан в тъмната нощ. Предварително съобщил, че шанса да се върне вълка, ако изобщо е вълк е почти нищожен. На Никола и работниците заръчал, че всичко трябва да бъде както е било и снощи- ако е имало шум, да шумят, ако е светела лампа, пак да свети. Нищо да не се променя. Колето пържел яйца и картофи в бараката, където се помещава кухнята, изчакал да стане и последната партида картофки, изпратил работниците да се прибират и влязал в караваната да пали печка. Любо го попитал, дали и предишната нощ е горяла печката, Колето кимнал утвърдително и заусуквал фитили от вестници и занареждал подпалките. Въпреки шумуленето, чул обаче, как дишането на Любо зад гърба му рязко се променило. Обърнал глава в негова посока и в същия момент, докато Любо казвал “Ето го вълка!”, гърмът така раздрал тишината, че сякаш цялата каравана се взривила. 

 От там двамата се метнали на джипката и газ по пътя право към мястото, където били оставили понито. На светлините на фаровете се виждал ранения вълк, да се мятка в посока към гората. Бил го уцелил във врата, малко под ухото, настигнал го и го доубил с няколко изстрела. “Братле, този вълк дойде да умре!”, заповтарял невярващо Любчо, когато огромното животно най-сетне се свлякло на земята. Последвал го и Никола, който взел главата му на коленете си и с изтръпнали ръце затворил очите му. Заръчал му да гледа към светлината. Прегърнал го и го залюшкал напред назад, все едно приспивал бебе, докато му шепнел някакви шамански заклинания, които самият той не разбирал и не си спомнял, но се радваше, че бе изпратил стария войн подобаващо. 

 Така Никола завърши разказа си.  Сълзите се стичаха в бързи струи по бузите и на двама ни и се тресяхме гушнати един в друг. 


 Бях се върнала и животът си потече както винаги при нас- непредвидим, ненадеен и изненадващ, като пълноводна река. Ту с гръм и трясък, носещ всякакви дебри в мътните си води, ту плавно полюшващ се и притихнал, но какво следваше зад завоя, само Шефът знаеше. Дали ни чакаше поредният буен водопад или пък тихи плитчини, с любопитство очаквахме да разберем, докато покорно следвахме течението.














Няма коментари:

Публикуване на коментар